Вторникът на 18 юли през 1837 г. - точно преди 177 г., е бил съвсем обикновен ден. В един малък подбалкански град хората изпълнявали ежедневните си задачи. И въобще не подозирали, че в този ден се случва нещо необикновено, което ще промени съзнанието и съдбата на българите за поколения напред. В този ден едно семейство очаквало второто си дете. Бащата Иван Кунчев, рус и синеок, бил бояджия по занаят, но изхранвал фамилията си основно от правене на гайтани. Сред съгражданите си бил прочут с честността си и чувството си за справедливост.Майката Гина била дъщеря на занаятчия - неземна хубавица с черни очи, описват я съвременниците й. В този хубав летен ден тя родила Васил. Детето наследило нейните решителни черти на лицето, а русата коса и сините очи взело от баща си. Семейството имало общо 5 деца. Най-голямата е Яна, следват Васил, Христо, Петър и Марийка, която починала на 4 години от шарка.
Семейството живеело в малка едноетажна къща с двор в северната част на българската махала в Карлово. Построена е през XVIII век от Кунчо Иванов - дядо на Апостола. Около годините на Освобождението къщата рухва, тъй като дълго време е необитаема. През 1933 г. по проект на арх. Димитър Иванов е реконструирана с помощта и даренията на карловци, дъщерите на сестрата на Левски - Яна, и войниците от местния гарнизон. Къщата музей отваря врати за посещения през 1937 година. В двора има паметник на майка му Гина. В съседство се намира и Чардаклиевата къща, където живяла лелята на Левски Дона Чардаклиева. Днес в нея се пазят много ценни вещи, снимки, документи в оригинал и картини, изобразяващи живота на Дякона. През 2000 година в музейния комплекс е включен мемориалният параклис "Всех святих болгарских ", построен в памет на Апостола. В него в стъклена кутия се съхраняват косите на Левски, които той отрязва, когато решава да се посвети изцяло на революционната борба. Това се случва навръх Великден през 1864 г. Дякон Игнатий е с двама приятели в местността Алтън Чаир, където днес се намира улица "Васил Караиванов". Младият монах иска да отрежат косите му. Те обаче се стъписват и отказват. Тогава Васил сам се подстригва и ги моли те да минат с ножицата неравностите. След това отива при майка си, за да заяви, че поема по нов път. Дава й косите с пророческите думи: "Мамо, вземи косата ми, та я скрий в съндъка си, защото аз се отделям от тебе, и когато чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопят и непогребан."
Днес Карлово е малък град, разположен на хълм, скрит в полите на величествената Стара планина. През 1482-1485 г. околните землища били подарени на Карлъзаде Гаази Лала бей от султан Баязид Втори. Оттам идва и името на градчето. В периода от 1953 до 1962 г. е прекръстен на Левскиград. После обаче връщат старото му име. Още със слизането от влака на малката гара с 4-5 коловоза човек усеща нещо различно, което липсва в големите градове. Дали е уханието от розовите градини, или пък свежият полъх от Балкана? От влаковата спирка целият град се вижда като на длан на фона на върховете на Стара планина. Уличките са малки и павирани, а повечето къщи са строени преди Освобождението.
На почти всеки от високите дувари има плоча, която напомня, че оттук е минал Апостола. В къщата на Неда и Гана Тачеви Левски се е крил от заптиетата. Там е съхранявал и архивите на революционния комитет. В дома на Райно Попович - виден карловски учител и просветител, младият Васил ходел на уроци по църковнославянски език и църковно пеене. Той бил връстник и приятел със сина на даскала - Теофан Райнов. От тази къща поема и последния си поход - през Балкана, Троян и Ловеч към Къкрина, където е заловен.
В дома на Ганю Маджереца, член на карловския революционен комитет, Левски винаги е намирал подслон. Тук е ушито знамето на карловския комитет, поръчано лично от Апостола, което днес се съхранява в къщата музей. При подготовката на Априлското въстание домът на Маджереца е посещаван от Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други революционни дейци.Духът на града те връща назад във времето и виждаш как историята се твори пред очите ти. Докато ходиш из улиците, можеш да си представиш как се е зараждала идеята за свобода как местните са предавали от уста на уста слуховете, че се създават български легии в Сърбия и Румъния, в които участва и съгражданинът им Васил, синът на Иван и Гина. И как чрез тайни завери се създават революционни комитети, в които се говори и работи непрестанно за Освобождението на България!
Витае и споменът за турските зверства, извършвани над мирните жители. На 20 юли 1877 г. са избити над 1000 карловци. Орди от башибозуци убиват почти цялото мъжко население. Сечта е безмилостна. Голяма част от жертвите са от местната интелигенция - учители, свещеници, търговци, лекари. Този гибелен ден от историята на малкото градче е познат като Страшното.
Сега на почти всяка улица има чешма, която е построена в чест на някой прочут карловец. А хората и до днес пият вода със специални черпаци, както е било едно време. Из целия град има билбордове с цитати на Апостола. Местните хора са съхранени, като че ли излезли от Вазовия роман "Под игото". Те са любезни, добри и гостоприемни - нещо рядко срещано в днешни времена. По кафенетата и на пейките на площада по-възрастните още разказват истории на младите за славните революционни борби срещу османските поробители.
Седнах да пия кафе в заведение близо до паметника на Левски. Възрастен мъж веднага разпозна, че не съм местен. И не пропусна да ме върне назад във времето, когато тук е бил Апостола . "Едно време ей там имаше една къща, в която Левски се е крил! Минаваше се през едно тунелче под къщата и право на улицата излизаш. И аз съм минавал. То беше ниско и на колене вътре лазиш. С времето обаче се разруши къщата". Днес в Карлово има десетки паметници, сгради и плочи, напомнящи за Апостола на свободата. Градът, освободил се от османско иго на 8 януари 1878, е невероятен културен и духовен център, който всеки българин трябва да посети.
Паметникът на Левски се намира в центъра на Стария град близо до църквата "Св. Никола". Построен е през 1903 - 1907 година по проект на скулптора Марин Василев. Дяконът е изобразен в цял ръст. В дясната си ръка държи револвер, а лявата сочи към небесета, сякаш се опитва да вдигне народа. До него е застанал ревящ лъв, който символизира разбунтувалия се български дух. В най-ниската част на монумента са изписани имената на карловци, дали живота си за Свободата.
Недалеч от паметника е църквата "Света Богородица". Левски служи като дякон в нея от 1859 - 1862 година. Построена е през 1851-а от майстори-строители от Карлово и Брацигово, а изтъкнати зографи от Банско, Трявна и Самоков рисуват иконите. Камбанарията е вдигната през 1897 година и е висока 25 метра. На северната част на църквата карловският художник Дечко Тодоров е изписал момент от ръкополагането на Апостола в дяконски сан.
До храма "Св. Николай", който се намира срещу историческия музей, е гробът на Гина Кунчева. Тя успява да дочака Освобождението и умира едва няколко дни след това от мъка за внучките си.
Ясен КАЗАНДЖИЕВ, "Стандарт"
