За отрицателно кратко време, като в абсурден филм на ужасите, 46-годишната Илияна Петрова загубва най-близките си хора: поставят страшната диагноза рак на 5-годишната й дъщеричка, която умира в ръцете на своята по-голяма сестра, къщата на семейството изгаря до основи, а вторият съпруг на пловдивчанката е покосен от страшна болест, която го вкарва в гроба. Ето какво разказва почернената Илияна пред наш репортер:
- Илияна, за отрицателно кратко време ти загуби втория си съпруг и вашата дъщеричка. Как стана това?
- Лекарите му поставиха страшна диагноза на мъжа ми и след година и половина ходене по мъките той почина. По едно време забелязах, че започна да си сурка краката. После започна да се задавя. Той караше огромен камион, от Турция взимаше цимент и го донасяше в България. Първоначално си помислих, че давенето може да е реакция от цимента, от него да е предизвикано.
Викам му: „Ти не си човекът, който познавам. Нещо става с теб”. И тръгнахме по болници. Откриха му АЛС – Амиотрофична латерална склероза - същата болест като на Гого от „Тоника”. Още щом видях орловото затваряне на ръцете на Гого, веднага казах, че той страда от „нашата болест”. Мъжът ми много бързо приключи. Казваше ми: „По-добре рак да беше, че да има надежда!...”. Тогава той изобщо не подозираше, че на дъщеричката ни са поставили страшната диагноза рак на стомаха.
- Ти каза ли му, че детенцето ви е болно от рак?
- Не, не! Ние криехме от него за рака на Вероника, защото той много я обичаше. Болестта напълно го съсипа, той се гърчеше от страшни болки, страдаше. Как в това състояние да му съобщя за трагедията, която преживяваме с детето?! Нали, ако той разбере, ще се побърка?... Много внимавахме какво си говорим вкъщи, претегляхме всяка една дума, шепнехме… В края на живота си мъжът ми стана почни неподвижен. Скова се и дори не можеше и да говори, защото гълтачният апарат му атрофира и започна да се дави. Не мога да ти опиша какво съм преживяла! Старата ми майка слага памперс на мъжа ми. В същото време аз съм до болничното легло на детето ни и не мога да мръдна оттам. „Мамо, не се притеснявай! Всичко ще се оправи! Пак ще бъдем здрави и щастливи” - ей така я успокоявах. Такава трагедия на никого не пожелавам!...
- Междувременно разбираш, че са отрязали гърдата на снаха ти?...
- Снаха ми е на страшен хал! Отрязаха й гърдата. Напипаха бучка, установиха, че образуванието е злокачествено и е получила разсейки. Знаеш, че функцията на гърдите е свързана с половите органи и чрез лимфните възли ракът може да се разнесе из цялото тяло. Затова й отварят гениталиите и виждат, че огнището е гинекологично. Така правят гинекологична операция и я изчистват напълно. Но знаеш ли какво направиха лекарите в България, в София? Докато я лекуват, без да искат, й пробиват бъбрека!
Брат ми полудя, каза: „Ще ги съдя!”
И така, след като бъбрекът й е увреден вследствие на лекарска грешка, тя замина за Австрия, за да я оправят. Сега тя цялата е разрязана, съсипана, с три тежки операции. Дойде си от Австрия, там са приключили с химиотерапията. Но с нищо няма да й помогнат, защото в България умишлено се бавят нещата…
- От общи познати разбрах, че и къщата ти е горяла!?...
- Да, точно на Великден къщата ни изгоря. До нас има кравар - Иван, който разпалва огньове. По едно време видях, че пуши и си казах: „Иван пак е запалил тревите”... Казвам си това, а не се усещам, че е април месец и тревата е още зелена. И като погледнах - пуши от нашата къща, а не от животните!
- След като загуби най-близките си хора и покрива над главата си, как живееш, с какво се занимаваш?
- След като детето почина, имах чувството, че полудявам, че се побърквам. Една приятелка видя в какво състояние се намирам и ми каза: „Тръгвай с мен! От утре започваш работа!”. Казах й: „Абе, как ще работя, от мъка ще се побъркам?! Не съм адекватна, ще ми се смеят хората!”. Но тя ме натисна : „Не! Идваш с мен. Аз съм говорила с шефовете. Започваш.”. Отидох, за да преодолея депресията, да съм сред хора. Най-тежкия период го преживях, но мъката остава да трови душата ми. Както си стоя, ей така, започвам да плача за Вероника. Тя постоянно е с мен, не излиза от ума ми!...
- Как започна вашата история?
- Вероника беше дива и много емоционална като мен. Командваше всички момчета в махала. Събираха се зад блока да играят, да се гонят, да бягат. По едно време нашата започна да сяда при мен на пейката, а това не е присъщо за нея. Дори взе да си полежава, да мързелува. Започна бързо да се изморява. Беше хубавелка – бяла, с едни сладки розови ушички, дебели баджачета и много палава. В един момент обаче детето започна да пожълтява, да почернява. Лицето й матово, все едно е циганче. Мисля си: „Боже, това не е моето дете!”…За разлика от другите деца, които умират на 4-я, на 5-я месец от откриването на болестта,
ние много дълго се борихме с рака
Не съм предполагала, че ще поставят на детето ми такава тежка диагноза. Отиваме ние в Хирургиите в Пловдив и там лекарите не могат да се разберат каква диагноза да поставят на детето. Един вика, че има кистозен бъбрек, друг –туморна формация… Трагедия! Много съм възмутена от нашите лекари! Не мога да ти опиша на какво високо ниво е здравеопазване в Турция! Разликата между тяхното и нашето здравеопазване е огромна.
- Не си богата, а замина с детето си да го лекуват в турска луксозна клиника. Как това стана възможно?
- С Вероника отидох в Турция чрез „Фонд за лечение на деца в чужбина”. В българските болници не казват нищо на пациентите за съществуването на този фонд. Не знам защо е тази секретност и какъв е смисълът от тези тарикатлъци!...
Преди отпътуването търсих среща с моята съученичка Албена Златарева - зам.-директор на Националната здравноосигурителна каса. Тя беше отличничка в училище, отряден председател, изявено момиче в Пловдив. Един ден случайно се видяхме на Събота пазара в „Кючюк Париж”. Тогава бързах, имах работа. Но тя ми каза: „Като намериш време ела да се видим, да пием по кафе, домъчняло ми е за теб. Ако имаш нужда и мога да ти помогна с нещо само ми кажи, за теб ще го направя”. И когато детето се разболя, аз отидох в офиса на Албена. Не я намерих, защото беше заминала за Брюксел по работа.
Реших, че ще се боря сама, а изобщо не разбирах какво ми предстои. Започнах да влизам в интернет, да търся информация. Но болестта напредваше и аз нямах време. Тази коварна болест е трагедия за цялото семейство. Майката не може да продължи да работи. Тя трябва да е плътно до детето, да е вътре в болничната стая, където са системите му, защото му слагат лекарства, които могат да му изгорят вените. Сама се боря и за „награда” тази наша загубена държава ми дава 220 лева на месец, с които трябва да си лекувам детето. Толкова съм възмутена! Но все пак чрез фонда заминахме за Турция да търсим спасение.
- Подкрепата на фонда стана благодарение на твоята съученичка Албена Атанасова, зам.-шефката на НЗОК?!
- Не, не, не! С помощта на Бог сама уредих нещата. Наистина не всеки може да се вреди да ползва услугите на този фонд. В него работят големи комисии от лекари. Те не те виждат, нито те познават, само ти преглеждат документите. Взех детето със себе си и отидохме при тях. Бях много набурена. Вероника беше като мен – бурна, комична. Отиваме, но никой не ни дава достъп до лекарската комисия. Стоят си едни чиновници на бюрата, приемат документите на болните и това е. Обаче ние бяхме доста настъпателни. Аз много настоявах, много разговарях с тях, бях напориста и твърдо решила да спася детето си.
Разбрах, че има шанс да отидем в Турция и се притесних. Помислих, че в истанбулската клиника приемат само отбрани личности. Но слава Богу не е така. Мислех си: „Оле, Боже, ами ние нямаме парички, за да раздаваме рушвети! Кой ще ни обърне внимание?!”… Това си го мислех в самото начало, когато чувах имената на майките, който заминават за лечение в Турция, в Испания, в Германия. По-късно разбрах, България е сключила договор с Турция, защото те предлагат много по-ниски цени на лечение, отколкото в една Германия, да речем. Действително, в Турция имат една от най-модерните техники в света за лекуване на ракови заболявания. Но професионалистите, които лекуват коремни тумори като на Вероника, са точно в Германия. Нашите българи не ни изпратиха в германска болница, в която можеха да спасят детето ми. И знаеш ли кои отиват в Германия?! Най-хитрите – българските турци и циганите! Отиват на точното място. Как става това?! –
С тарикатлъци!
Първо застават пред наша болница и започват да реват, да създават паника и смутове, събират журналисти, телевизии ги снимат… Цяла сага. Ето това правят турците и циганите. А ние, българите, сме най-простото племе на света. Но, вярвай ми, не турците са лоши! Ние, българите, сме лошите!
- В Турция сте се лекували в една от най-престижните и луксозни клиника на Истанбул?
- Да, в Acbadem Maslak бяхме. Наистина уникална болница! (със своите 40 000 кв. м. застроена площ, с 5-звездното си хотелско обслужване, технологична инфраструктура, оборудване, специализирани отделения и опитни специалисти, болницата е обявена за една от най-добрите в света – б.а.).Тогава щерката много обичаше Слави Трифонов и Азис.
Слави много искаше да направи репортаж за Вероника
Той се свързваше с нас по интернет, говориха си по скайп. Казваше й: „Не се притеснявай. Няма страшно - и ти си като мен с гола глава”. Говорихме и с Иво Сиромахов. Тогава от „Шоуто на Слави”, казаха, че ще дойдат, че ще я снимат и ще я покажат по телевизията... Разбира се, те така и не дойдоха... Както и да е…
Професорът по лъчетерапия караше с джипа си Вероника от хотела до болницата. Тя много го обичаше. Като го видеше, му се хвърляше на конче. Той я гушкаше, приемаше я като свое дете. Прегръща я и я води в залата, внимателно я слага на скенера. Тя го хваща за ръката, дърпа го за мантата. Каза, че е гладна. Не й бяхме дали да яде, защо ние, в България, преди изследвания държим децата си гладни. Но Вероника казва: „Много съм гладна”. Професорът напуска екипа си, отива долу в ресторанта и носи едно голямо блюдо с лакомства! Вероника обичаше да си играе с него. Едно по-голямо момиченце, Илияна, болна от левкемия, вика: „Тате, защо на мен така не ми се радва, като на Вероника”. Илиянка от Берковица, горката, и тя почина!... Викам: „Илиянче, тая е малка и закачлива - затова й се радват”... А и аз съм щастлива, че тя се движи. Защото до последния ден не знаехме дали ще оцелеем, както и не оцеляхме. Много деца си отидоха, много починаха!... Не мога да ти опиша какъв поток от хора минава през болницата! Край няма! Умират, но много оцеляват, много са и спасените деца. Примерно, тук, в България, ако открият тумор в крака на детето, веднага го режат. Тук осакатяват децата, правят ги инвалиди за цял живот. В Турция не е така. Там заснемат операциите и чрез сателит можеш да гледаш какво правят лекарите във всеки един момент. Аз съм свидетел на една уникална операция. Докато бяхме там, един професор спаси три българчета. Човекът оперира 16 часа едно дете от Варна. Изрязва тумора от крака му, присажда му кокалче и то е отново живо и здраво и с два пълноценни крака. Детето от морската столица сега е живо и здраво, но моето си отиде…
От България ни изпратиха „да умираме в Турция”
В родината нашите лекари ни казаха: „Отивате си вкъщи и си чакайте мига!”. А от Турция ни изпращат с пет огромни чанти с медикаменти и лакомства и ни казват: „Върнете се в България, за да види Вероника родината и близките си”. А професорът настоя, ако нямаме пари, той лично да плати разходите по пътуването!!! Те ни съветват да се върнем в родината, но ние се страхуваме да се приберем в България, защото тук няма кой да ни даде последна помощ. Оттам си тръгваме с обезболяващи лепенки, защото хората не слагат инжекции, от които децата се плашат. Ползват се обезболяващи капки и лепенки, децата не усещат болка.
В България не чухме една добра дума от лекар. Всички болни деца ги гонеха да умират вкъщи, само и само това да не се случи в болницата. А като се прибереш вкъщи с детето, не можеш да си представиш какъв ужас преживяваш! Тук нашите не ти дават указания, не ти дават обезболяващи. Ходиш да се молиш и даваш тройни и четворни пари за обезболяващи – инжекции, капки, а накрая - и морфин. В Турция няма такова нещо. Слагат ти лепенката. Една лепенка е много скъпа, на нас ни сложиха пет. Оттам ни ги изписаха, а в България нашите нарочно не дават обезболяващи, за да могат да ги продадат на тройни, на четворни цени!... Ад е за една майка да напусне болницата с болното си от рак дете. Тя е съсипана, побъркана. Каквото и цена да й кажеш, ще намери пари и ще даде, за да спре мъките на детето си. А всички лекарства, за които ти говоря, ни се полагат безплатно! Тази информация нашите лекари я покриват, за да търгуват и да печелят от мъката на хората. Тук не лекар, а санитарка изпраща болните дечица! Не ти обръщат внимание, отиваш си като прокажен. Аз ги гледах всички майки, много жал ми беше. Голяма трагедия!...
- И ти преживя целия този ад!...
- В България е адът! В България!
- Колко струва лечението на дъщеря ти?
- Не мога да изчисля стойността на цялото лечение, но мога да ти кажа колко струва една процедура. Всяка една манипулация е изключително скъпа. Вероника получи рецидив. В коремчето се появи втори тумор. В България направихме 10 химиотерапии. Повече не успяхме, защото ни казаха, че няма смисъл. „Отивайте си, нищо не можем да направим!”...
Сигурна съм, че и на снаха ми с нещо няма да помогнат, защото в България умишлено се бавят нещата. „Фондът за лечение на деца в чужбина” много бави процедурите, затова и децата ни умират. Докато се съберат специалистите, докато проучат нещата, децата гаснат. Хората, които отговарят за този фонд, със своите неадекватни и бавни действия са виновни за смъртта на десетки българчета! В Турция професорката по химиотерапия ни питаше: „Защо българските лекари ни изпращат децата все в последния стадий на болестта?! Защо не ги изпращате, когато все още има надежда и ние можем да ги спасим?”. Ето този въпрос непрекъснато ни се задаваше!
Смятам да напиша благодарствено писмо до болницата в Истанбул. Повярвай ми, почувствах Турция като своя родина, а България - като мащеха. Ако там бяха спасили детето, щях да го прекръстя с турско име! Въпреки смъртта на детето, аз не обвинявам турските лекари – те бяха страхотни, невероятни! Управителката на хотела идваше лично да храни Вероника, защото накрая тя отказа да яде. Жената всеки път беше облечена с костюми на приказни герои! Преди да почине, Вероника пожела да има подскачащо мишле, надуваемо, по-голямо от нея. Купиха й и го подариха. Някой в България ще обърне ли внимание на едно съвсем обикновено дете?! Защото нас, абсолютно неизвестните хора, в Турция ни носеха на ръце…
- През цялото време до теб е неотлъчно дъщеричката от първия ти брак…
- Да, другата дъщеря, Весето, много ми помага, детето. Тя беше като майка на Вероника. Всеки ден съм се молила Вероника да не угасне в моите ръце, защото няма да го преживея. Господ ме пожали. Детето умря в ръцете на своята по-голяма сестра Весела. Аз се гордея с детето си. Но как да се зарадвам, като нямам сили!. Весето сега е бременна и скоро ще ставам баба, а още не мога да се зарадвам на това. Вероника си отиде, но не може да излезе от нашето съзнание и мъката ни е голяма.
Едно интервю на Мария ДРУМЕВА
