Днес е Денят на Земята и макар под това да се има предвид денят на планетата ни и животът на нея като цяло, на български когато кажем земя разбираме и почвата, от която израства животът.
Един много интересен тип почвен материал е торфът.
Той се образува там, където мъхове и други растения умират, но не се разграждат напълно, защото мястото е постоянно мокро и бедно на кислород. Така органичната материя се натрупва бавно, пласт след пласт, и с времето се превръща в торф. Когато този процес продължава достатъчно дълго, възникват торфища – едни от най-редките и най-ценни екосистеми на планетата.
В световен мащаб торфищата заемат едва около 3–4% от сушата, но съхраняват до една трета от почвения въглерод на Земята. Именно затова те са толкова важни за климата.
Но тази органична материя и въглерод, които торфищата складират, са едновременно тяхната суперсила и тяхната ахилесова пета. Когато е влажен, торфът съхранява въглерод. Когато изсъхне прекомерно, може да започне да гори. За съжаление опасността от пожари за торфищата у нас става все по-сериозна заради повишаването на температурите през лятото и засушаванията.
Така например през лятото на 2025-та горски пожар в района на Илинденци, в Пирин стигна до торфени участъци. За щастие, той бе овладян сравнително бързо, но такива ситуации могат да са безкрайно опасни както за природата, така и за хората, които се борят със стихията на място.
Пожарите в торфища не са обикновени горски пожари. Те могат да тлеят под повърхността, да се движат незабелязано в дълбочина и да се появяват отново на неочаквани места. Именно затова са толкова трудни за откриване и овладяване. При тях в атмосферата се освобождава въглерод, натрупван в продължение на векове и хилядолетия, а възстановяването на самата екосистема е бавно и несигурно. В големите торфища в северните страни са наблюдавани пожари, които не могат да бъдат изгасени с месеци.
Освен пожарите, торфищата са заплашени и от други по-традиционни проблеми - като пресушаване или рязко повишаване на водното ниво.
В миналото това им се е случвало често, за да се превърнат в земеделски земи, или са били заливани при изграждане на язовири и рибарници. И в двата случая резултатът е един и същ – разрушаване на торфения слой и освобождаване на натрупания в него въглерод в атмосферата, както и загуба на самата екосистема. Дори и малки промени в количеството вода могат да доведат до спиране на процеса на торфообразуване и до постепенна деградация.
Сериозна заплаха представлява и замърсяването с хранителни вещества. Торфищата съществуват в условия на бедна на хранителни вещества среда и са силно чувствителни към промени в нея. Когато в тях попаднат води, богати на хранителни вещества, например от туристическа инфраструктура или земеделски дейности, настъпва процес на обогатяване, който позволява навлизането на треви, храсти и дървета. Това постепенно измества сфагновите мъхове и може да доведе до превръщането на торфището в ливада или гора, с което се губи неговата основна функция като въглероден склад.
В България торфищата са малки, разположени основно във високите планини и са силно фрагментирани. Това ги прави особено уязвими към промени в средата.
Но как се задържа въглеродът и колко стабилна е тази система, че да смятаме торфищата за толкова важни? Точно това се опитваме да разберем ние през последната година.
Заедно с учени от ИБЕИ към БАН ние провеждаме експеримент, за да разберем колко въглерод се съдържа в едно много любопитно и ценно торфище - плаващите торфени острови в Чаирските езера, както и колко бързо се разгражда органичната материя и дали торфището успява да задържа въглерода стабилно във времето.
Как го правим? Като заравяме в торфа пакетчета чай.
Всъщност методът е напълно научен. Нарича се Tea Bag Index и се използва като стандартизиран подход за проследяване на скоростта, с която органичната материя се разгражда в различни условия. В торфа поставяме предварително претеглени пакетчета чай, оставяме ги за определен период, а после ги изваждаме, сушим и претегляме отново. Разликата в теглото ни помага да разберем колко бързо или бавно се разгражда органичната материя и съответно дали системата има потенциал да задържа въглерода дълго.
Това знание е важно не само за учените, но и за обществото като цяло. В Европа целта за климатична неутралност до 2050 г. вече е заложена в Европейския закон за климата. Така разговорът за въглеродните запаси в природата вече се превръща във важна част от устойчивото управление на земята. В този разговор торфищата имат място, много по-голямо от площта, която заемат на картата.
Затова на Деня на Земята си струва да си припомним не само големите и видими символи на природата, а и онези, които работят тихо, бавно и незабележимо.
Торфищата са жива памет, склад за въглерод, резервоар за вода и система, която лесно можем да загубим, ако я подценим.
И може би е време да започнем да говорим за тях по различен начин и на различно ниво. У нас торфищата най-често се разглеждат като част от по-широки местообитания в рамките на защитени зони, но рядко като самостоятелни екосистеми със специфични нужди при управление. В същото време в редица европейски държави вече се прилагат целенасочени политики за тяхното опазване и възстановяване – включително механизми, които стимулират собствениците на такива територии да ги поддържат влажни и да не ги пресушават или преобразуват.
Опитът, който натрупваме в Чаирските езера, е малка, но важна стъпка в тази посока. Той ни помага не само да разберем по-добре как функционират торфищата у нас, но и да поставим основа за един по-широк разговор – за това как тези крехки екосистеми могат да бъдат разпознати, управлявани и опазвани като ключова част от природния и климатичния капитал на България./biodiversity.bg/
